Zum Schicksal des slawischen Plusquamperfekts

Anke Levin-Steinmann

Макар и плусквамперфектът днес в повечето славянски езици да не играе вече роля, все още има много въпроси около съществуването му, изискващи отговор. Във връзка с произхода на тази за всички славянски езици сравнима морфологична конструкция, която отчасти има един съответно два варианта на формата, може да става дума само за един общ източник — староцърковнославянския, което се потвърждава и от наблюдаваното до днес многообразие на формите в южнославянските езици. С това се опровергават съответни предположения, че появата на варианта със спомагателен глагол във вид на л-причастие в северно-славянския район представлява изключително последствие на заместването на аористичната, съответно на имперфектната форма, на спомагателния глагол.

Съвместното съществуване на «беше»- съответно «бил»-формата в българския за разлика от сърбохърватския никога не бе признато като вариант на едно и също морфологично явление, а «бил»-формата бе преместена от темпоралната в модалната категория. Причината за това трябва да се търси в една функционална специализация, в чийто резултат изразената още по-силно чрез изпадането на спомагателния глагол в 3. л. резултативност при «бил»-формата се използва в много голяма степен за предаване на чужда реч, докато варианти с «беше» остава за предаването на динамично протичащи действия. Българската «бил»-форма може да се счита за вариант на плусквамперфект, тъй като нейното темпорално значение ‘изразяване на предварителност’ съответно ‘отдалечено минало’ се запазва в тази и във всички друга комуникативни функции. В съответни контекста второто значение се използва и за това, да се създаде ефекта на дистанциране на говорещия от изказването чрез изкуствено преместване на действието назад в миналото.

Тези познания са добре приложими при тълкуването на образуването на руската частица было.

В севернославянския район значението на л-причастието от «съм» в рамките на перифразата на плусквамперфект бе още отначало интерпретирано като средство за преместване на действието в миналото и като такова — отделено от перифразата. С добавяне на окончанието за среден род «-о», л-причастието бе използвано от тук нататък, за да се създаде едно равнище във времето преди момента на говорене, като свързваното с него предходно действие може да протича по различни начини: или да бъде прекъснато, или изобщо да не е започвано, да бъде завършено или да се ликвидира достигнатия с него резултат. Всички тези начини на протичане на действието не се инициират с помощта на частицата, а тя само създава темпоралната база за тях.

Linguistische Beiträge zur Slavistik. X. JungslavistInnen-Treffen Berlin 2001. Hg. Robert Hammel und Ljudmila Geist. München: Sagner 2003 (= Specimina Philologiae Slavicae 139), 146–173.